Калин Янакиев: Религията трябва да се проповядва със сърце, а не по дисциплинарно-законническия начин - Дневник, 13.04.26

"Възкресението е победа над самата смърт, няма по-голяма победа от тази
- Търсенето на вярата е оглеждането в собствения неуют
- Религията трябва да се проповядва със сърце и не с дисциплинарно-законническия начин, по който е проповядва днес
- Храмът никога не бива да се превръща в затворила се крепост, която се пази от всички околни
- Много се увеличиха законниците и фарисеите
- Светът е подарък, който предизвиква радост 



За Великден в специалното издание на подкаста "Дума на седмицата" с Ива Дойчинова гостува проф. Калин Янакиев, преподавател във Философския факултет на СУ "Св. Климент Охридски" и автор на множество книги и изследвания, свързани с християнството. С него говорихме много за Възкресението, за чудото и прошката, за вярата и пътя към нея, за църквата и хората в нея. 

Какво означава поздравът "Христос Воскресе!"? 

Това е възклик, това е възклицаване на целия всемир.

Възкресението е победа над самата смърт, няма по-голяма победа от тази

Това е последната победа. Възкресение или Великден, както го наричат повечето хора, е особен празник. Той се различава от тези празници, в дните на които ние си спомняме нещо, което е било отдавна и е свършило. Възкресението по моето дълбоко убеждение е един много особен ден. Ден, който, след като е изгрял тогава, рано сутринта, когато Христос се появил за първи път, не залязва. Той постоянно присъства в нашите дни.

Как може да се свърши един ден, в който се е свършила смъртта? Това е ден след свършека на дните. Светите отци на църквата от ранните векове го наричат по един много особен начин.- ден първи, ден осми и ден невечерен. Първи ден на свършилото се отминаващо време. Първият ден на абсолютно новото битие. Ден осми след онези повтарящи се седмични дни и ден, който няма да залезе, ден невечерен. Много особен ден, който винаги присъства в дните ни по някакъв незрим начин. Поне един път в седмицата, в неделя или още повече един път в годината ние влизаме в този ден.

Вярваме ли в чудото?

Малцина вярват в чудото, докато не им се случи, но всички се надяват на чудото

Чудото ни съпътства. Ние можем да направим две исторически книги. Едната е историята на обществено-политическите неща и събития. Една е история на чудесата. Разбира се, книжката с историята на чудесата ще е много по-тънка, но тя би трябвало да бъде много по-гръмлива. В тази книга ще са описани неща, които нямат причина, които не са възможни, не са необходими, но все пак са се случвали. Колко е странно, че книгата с историята на чудесата, с изключение на нейната най-първа глава с чудесата, които сам Христос е извършил, не е така популярна.

Къде Христос прави чудесата? Не се извършват на форумите в Рим, не се извършват в столицата на могъщата империя, не се извършват въобще в центровете на света? Къде парализираният от къпалнята Витезда бива излекуван? В някакво затънтено място. Къде проглежда слепороденият? По някакъв прашен път между селищата. Къде е излекуван мъжът, обхванат от бяс, от гадаринската страна? В едно село, свидетели на това чудо са станали няколко десетки негови съселяни. И все пак тези чудеса са се запечатали в историята. Чудеса стават и в днешни дни, но не гърмят така, както гърми новата бална зала на Доналд Тръмп или изявление на господаря на Кремъл.

И Доналд Тръмп, и Владимир Путин говорят за религия, когато искат да постигнат своите цели. Руският патриарх Кирил също говори за свещената война на Русия в Украйна. Защо е нужно това? 

Московската патриаршия е отпаднала буквално от християнската вяра

Московската патриаршия е отпаднала буквално от християнската вяра. Тя е в момента слугинаж на една фашистка диктатура. В България научаваме всяка религиозна изцепка на Тръмп и на неговата компания, но много ни е спестявана злоупотребата с християнството, която се върши в Русия. А тя се върши там преди началото на агресията в Украйна.

След началото на войната тази злоупотреба придоби чудовищни размери. Имаше кадри как руски православни свещеници, които учат войниците, заминаващи да убиват в Украйна, да казват Исусовата молитва, докато зареждат автоматите си. Това е отвратително.

Патриарх Кирил Московски във втората година на войната, каза съвсем ясно, че на онези руски войници, които загинат на бойното поле в Украйна, се опрощават всички грехове. Извършил си чудовен подвиг, сринал си един квартал на украински град, погубил си много много животи и ти се опрощават греховете. Това е невероятна злоупотреба с християнството.

Всяка година в Москва се провежда тъй нареченият Всемирный русский народный собор. Там тези с белите була, митрополитите и архиепископите, са практически политофицерите на съвременния руски фашизъм. Трябва да се чуе какво се говори там, на този събор. Трябва да ги чуят тези работи хората у нас, а не да продължават да обясняват, че руснаците са наши православни братя. Те говорят, че както Светата троица е неразделима, така са неразделими троицата Московска Русия, Украйна и Беларус. Това е фашизъм.

Осъзнава ли се обаче това? 

В Русия не се осъзнава. Аз много се боя, че идеолозите на този руски фашизъм до един ще се окажат с бели була, т.е. ще бъдат от висшия клир на руската православна църква. Защото те активно правят тази злоупотреба с християнството, с православието. Там всяка седмица има един канал, следя го непрекъснато, в който непрекъснато тече рубриката "Богословие на войната", в която се говорят неща от Стария завет, за подвизите на Иисус Навин, за изтреблението на филистимляните. Това не е православие, това не е вече християнство.

От едната страна на океана е православната злоупотреба с християнството, от другата страна се инсталира тази американска злоупотреба с християнството. И всички онези консерватори, които от десетилетия говорят как либерализмът ще разчовечи човека, как радикалните джендър идеологии ще ни погубят, не си дават сметка, че е достатъчно ръкомахащият диктатор отвъд океана и ехидно безмилостният отсам океана да си подадат ръка и ние вече ще бъдем изправени пред прага на последните времена. Не либерализмът, не джендър идеологиите, а ето това ръкостискане би могло да бъде край на света.

Аз обаче, за разлика от редица песимисти, включително мои близки приятели, съм оптимист. Обикновено онези обладани от бесове диктатори никога не са толкова умни, че да могат да сключат един точно такъв съюз. Те винаги по някакъв начин са фиксирани върху себе си и поради тази причина не могат да направят истински съюз на диктаторите. Злото не бива да се подценява, но злото никога не бива да бъде и надценявано.

Това ли се случва в Близкия изток сега?

В момента това се случва. Нещо повече. Това прекрасно приятелство между Тръмп и Путин, което се очертаваше, след нападението над Иран започна да стои проблемно. Защото Иран помагаше на Русия, сега не може да помага на Русия. Русия имаше интерес Иран да бъде оставен. Той не е оставен. А Тръмп не може да победи Иран.

Това е един непрекъснат сериал. Това, което ни поднася Доналд Тръмп, е един непрекъснат сериал. Ние не можем да си отдъхнем, защото трябва да видим какво става в следващия епизод. Седим и гледаме този сериал и не можем да се съсредоточим в живота си, в мислите си. Ние непрекъснато сме в този съспенс. Аз мисля, че трябва да си дадем сметка, че е много вероятно, пак ще бъде оптимист, в края на годината, Тръмп да загуби Конгреса. Ще му е все по-трудно и по-трудно. Дотогава най-вероятно ще затъне до такава степен във войната с Иран, че може да породи масово недоволство в Америка.

Вместо непрекъснато да се тревожим за това какво прави Путин, трябва да започне да гледаме, че Украйна вече е толкова силна, че атакува всеки ден инфраструктурни обекти дълбоко на територията на Русия. От 4 години насам русофилите, путинистите в България повторят как Украйна загуби тази война. В тези 4 години Русия не просто не победи, а Украйна стана много силна. Тя стана практически най-силната армия в Европа. Дайте да бъдем малко по-ведри. Злото не бива да се надценява. 

А доброто винаги ли побеждава, като в хубавите приказки?

В края на краищата доброто побеждава. Историята ще завърши с триумф на доброто. Ако хората не могат да повярват на това, то поне могат да го почувстват от някои гениални произведения на изкуството. Ще посъветвам хората да си пуснат "Алилуя" от "Месия" на Хендел. 

Как се възпитават децата във вярата? И възпитава ли се Бог, или вярата се приема през сърцето?

Вярата е свобода, вярата трябва да се избере свободно

Тя не може да бъде възпитавана по този глупашки начин, за който напоследък говорят.

Говорите за "добродетели и религии"?

Да. Вие представяте ли си как на юноши в седми, осми или в девети клас учителят казва: "Ти, момче, кажи коя е четвъртата Божия заповед? Не те ли е срам! Двойка." Те ще бъдат отблъснати от това. 

Търсенето на вярата е задълбочаването в пределните екзистенциални въпроси, оглеждането в собствения неуют 

Всеки от младите хора по някакъв начин е спохождан от депресия, от "За какво е този живот? Ще израснем в кариерата, ще остареем, ще умрем, ще изчезнем. Това ли е всичко?". И започват бавно и постепенно да търсят нещо, което се задава отвъд.

В религията се влиза свободно, влиза се в тайната на религията. Влизаш в храма, виждаш полумрака, виждаш онези загадъчни стенописи. Усещаш, че тук има тайна, тази тайна те интригува, тя те привлича по някакъв начин. Започваш да търсиш, да четеш. Всичко това трябва да става свободно. Ако трябва да се проповядва, религията трябва да се проповядва със сърце и не с дисциплинарно-законническия начин, по който е проповядва днес. 

Храмът никога не бива да се превръща в затворила се крепост, която се пази от всички околни

Ако абортът действително е грях, и младо момиче направи аборт след упойката се събуди и чуе, че е осъдена по църковния канон, тя никога няма да поеме към църквата. За нея това ще е мястото, където е прочетена присъдата. Това ли трябва да прави църквата? Да обявява присъди? Христос не е правил така. 

Величието на прошката и способността да я правим. Практикуваме ли го това?

Малцина християни го практикуват. Изключително съм натъжен от това, че сега влизат в църквата и все повече влизат законници. "В сряда и петък трябва да се пости." "Желателно е без олио." "Не бива да се прави извънбрачен секс." "Не бива това","не бива онова". Не бива, не бива, не бива. Това се излъчва от много голяма част от съвременните християни. Това не привлича по никакъв начин. Това не е и същността на християнството.

А коя е същността?

Няма да мога да кажа с две думи каква е същността на християнството, но ще ви кажа, че съм си правил мисловен експеримент. Ако неочаквано ни съобщят по радио "Хоризонт", че в София изведнъж се е появил Христос. Къде според вас би отишъл Христос?

Веднага ще започна да бият камбаните на "Свети Александър Невски". Ще започнат да постилат червени килими и всички митрополити ще нахлупят митрите. И за тяхно изненадване, ще се окаже, че Христос е отишъл в един дом за деца с проблеми със закона, изоставени от своите родители, и даже специално се е спрял при едно момиченце, което на 16 години се е обявило за момче. Те ще се хванат за главата. Ако Христос би могъл по някакъв начин да отиде при тях, и ще им каже следното: "Вие знаете ли, уважаеми, че това момиченце от 6-годишна възраст живее, пребивано от баща си, вижда неговите отвратителни престъпления, вижда кадри, на които бащата се е снимал как изнасилва някакъв човек. Аз отидох за да му помогна, защото то е живяло в страдания."

След това тръгват политическите лидери да го посрещат и ще се окаже, че той е тръгнал към Варна, ако това си представим, че това преди половин година. Къде е тръгнал? Ами иска да се срещне със съпругата на Благомир Коцев. Христос не трябва ли да спазва законите на една страна? Христос най-вероятно би им отговорил: "Законите са ваша работа, но тази жена страда в момента и аз трябва да отида именно при нея."

Общо взето, ще се случи същото, което се случило и в Евангелието. В Евангелието Христос се отбива при един митар, фарисеите започват да мърморят "Отби се при грешен човек". След това излекува Мария Магдалина. Вижте къде отива Христос. 

При страдащите.

Следователно, това е същността на християнството. И тази същност би могла да бъде усетена, ако вместо непрекъснато да четем книги с правила, да слушаме безсърдечни проповеди, изнесени с един изкуствен, архаичен, черковно-славянски жаргон, вземат, че прочитат малко от Евангелието.

Пред църквата, в която ходя всяка неделя, преди време мина едно момче, раздърпано, разкъсано, пребито малко преди това. То изпсува Христос, чиято икона беше над вратата. Госпожите се възмутиха, казаха "какво ли ще го чака, той си подписа смъртната присъда!". Малко по-късно с един мой близък приятел си поговорихме и стигнахме до извода, че най-вероятно това момче има такава биография, че няма кого вече да похули за онова, което му се е случило в живота. 

Христос стои на кръста, за да имат отчаяните един последен "ти", към когото могат да извикат отчаянието си

Христос заради това стои на кръста, разпънат и до ден днешен, за да имат отчаяните един последен "ти", към когото могат да извикат отчаянието си. Христос стои на кръста и казва "Аз затова съм на кръста, за да понеса всичко, всичко от вас". Това е сърцето на християнството. Какво казва Свети Иван Богослов в първото си послание? Бог е любов. 

Има ли своите посланици православното християнство в Българската православна църква, сред хората, които всяка неделя събират паството и говорят?

Аз съм убеден, че сред църковния народ има и искрени, истински християни. Има свещеници, които са невероятно добри и в днешно време. И трябва да ви кажа, че те гледат много да не шумят, да не се виждат, защото не се знае дали началниците им няма да ги ударят с нещо. 

Много се увеличиха законниците и фарисеите 

Българската православна църква достатъчно близо ли е до хората и по-конкретно до младите?

Трудно ми е да отговаря за цялата Българска православна църква. Мисля, че не е достатъчно. И не е винаги достатъчно наблюдателна за това какво трябва, как трябва да отиде при младите. Във всеки случай убеден съм, че ако тя малко повече се задълбочи, няма да иска тези задължителни неща като "добродетели и религия".

Просто трябва да проповядва от сърце, да задава въпроси. Религията не е просто нещо, което като ти го издекламират и ти ставаш вярващ. Може би трябва да се тръгне даже от обратното по някакъв начин. Да се задават въпроси. Как отговаря Христос за страданията, които нямат смисъл? Кажете, помислете. И те ще започнат да мислят. И бавно и постепенно, ако има кой да ги насочва, ще достигнат до някакъв отговор, в който ще бъдат убедени. Дори тези неща, които сега се прокламират, като "това е грях, това е грях", може би трябва да могат да стигнат до съвестта и сърцата на хората, за да разберат защо е грях това. А не просто да им се каже. Ако им се каже, няма да стигнат. 

Откъде извира молитвата? И когато се молим, дали трябва да се молим все пак и за България, или освен за себе си? И за близките си?

Когато се молим, при всички положения трябва да го правим със съзнание за това, че нямаме ресурс. В никакъв случай молитвата не бива да звучи като "аз ти казвам думи, за които ти трябва да ми върнеш нещо". Това не е сделка. 

Молитвата извира от безпомощността 

За България по-скоро трябва да правим усилия, да работим. Ние сме общество, което трябва да воюва със злото. Много често нас, демократите, либералите, както ни наричат, ни наричат едва ли не българомразци, родоотстъпници и така нататък. Това, че ние критикуваме, даже понякога жестоко критикуваме, не означава, че сме безразлични към страната си. Напротив, тъкмо затова го правим, защото не сме безразлични. Много е лесно да обичаш родината си, като обичаш Самуил или Симеон Велики, който е вдигал шум край Босфора, а в днешно време да седиш и най-много мрънкаш. За страната трябва да се работи кой с каквото може. 

Каква ще бъде думата, която Калин Янакиев ще остави?

Радост. Радостта е това, което е най-първо при нас. Децата са радостни, а ние бавно и постепенно забравяме тази радост. Поне на Великден е добре да можем да си я припомняме по някакъв начин. Виждали ли сте как малки дечица ходят, размахват ръчички, тичат насам-натам, без да е ясно защо, спират, викат, смеят се, без да е ясно на какво точно? Някакъв гълъб ходи, ние седим, гледаме, а те избухват в смях, защото това е някакво велико чудо. Е, да, велико чудо е. 

Светът е подарък, който предизвиква радост 

Всичко би трябвало, ако запазваме детското за себе си, да ни вдъхва някаква радост. Защото този свят е подарък. Той е подарък, който ни е поднесен и който ние в детството си сме прегръщали, заспивали сме с него, събуждали сме се с него, бавно и постепенно сме го захвърлили, разбрали сме, че той е просто материя. Е, аз бих искал да си припомним тая радост, да си припомним, че свeтът е подарък, който предизвиква радост. Ако не можем вече да тичаме сами, да си размахваме ръчичките, поне да си спомним, че живеем в един чудесен подарък."
(https://www.dnevnik.bg/duma_na_sedmitsa/2026/04/13/4901783_kalin_ianakiev_religiiata_triabva_da_se_propoviadva/?ref=rss)

Видео: "Храмът не трябва да е затворила се крепост": Калин Янакиев в подкаста "Дума на седмицата", 12.04.26